Когато се разбра, че Тодор Живков е сменен, бях в кабинета на голям комсомолски началник, който после се издигна до небесата на властта изобщо.
За себе си мога да кажа, че усетих свредел в стомаха, хладина и тревожност. Плюс любопитство и едва доловимо облекчение. Просто ми беше омръзнало да слушам едно и също име.
В съзнанието ми Тодор Живков беше застинал и пред очите ми по-скоро се разиграваха маневри с неговия син, внук и внучка.
Началникът, в чийто кабинет разбрахме, че е сменен Тодор Живков, пребледня и излезе на балкона – неголям кръгъл балкон, от който се виждаше и църквата „Света Неделя“, и Шератон, и малко от градинката пред Народния театър. И Детмаг в добавка.
Усетих, че през тялото на моя началник – изключително умен, красив и абсолютно безскрупулен човек, преминава само една мисъл – какво ще стане с мене сега?
Хората като него – ще кажа пак – умни и способни, бяха изгубили внезапно почва под краката си и се чудеха дали така наречения Вятър на промяната ще ги отвее, или ще ги издигне по-нагоре. В такива моменти човек разбира, че буквално за секунди всичко се свива на топка и изчезва в боклука – идеи, идеали, стремежи, обещания… И от човека остава само инстинкт за самосъхраниие. И остава само една мисъл: „Ами аз?“
Някои твърдят, че след десети ноември са ги обзели еуфория и радост.
Аз бях обзет от несигурност, от апатия и от униние. Никой вече не ни търсеше за никаква работа, стояхме в ъгъла и чакахме – чакахме си присъдата. Бяхме изгорели на по трийсет години и си чакахме присъдата. Пуснах си голяма коса, прибирах се вечер вкъщи ни жив, ни умрял и пиех.
И тогава изпълзяха като змии легендите – оказа се, че всеки е репресиран, че всеки е изключен от Комсомола и от БКП или изобщо не е членувал в тях, тъй като е бил на Луната, и че всеки е имал роднини в Белене. По-рано всички пътища водеха към отряда „Чавдар“, сега пътищата тръгнаха към Белене.
Сещам се как някога – в проклетите социалистически години и в протяжните социалистически лета ходехме с майка и татко да перем черги и одеяла на перилото в Златна Панега. На река Златна Панега имаше специално направено перило – голямо, дървено, в което хвърляхме одеяла и черги и водата ги въртеше, докато ги изпере.
Макар че беше забранено, майка ми хвърляше във водата и прах за пране и след малко бистрата вода на Златна Панега помътняваше в перилото. Чисти хора бяхме, къпехме се и се миехме най-редовно през тия социалистически години, а чергите и одеялата пускаха мътна вода във водовъртежа на перилото.
После идваше най-хубавото. Простирахме чергите и одеялата на тревата да съхнат, лягахме под някоя сянка до реката и дремехме в следобеда.
Нещо такова се случи и след осемдесет и девета година – изплува мътна вода, завъртя се мътната вода, всеки хвърляше перилен препарат – какъвто има, гледаше да се поизчисти и поизбели и да легне да си почива на сянка.
Не е истина, че историята е непрекъсваем процес, опашата лъжа е това. Историята – каквато я видях аз тогава и каквато я виждам днес – е направена от малки парченца и от още по-малки лични парченца, които всеки съшива, както му е изгодно и с какъвто цветен конец е на мода да се съшиват парчетата – бял, черен, червен, син. А парченцата плат – със звезди и без звезди, със сърпове и чукове и без сърпове и чукове, с лъвчета с корони и с гологлави лъвчета…
Десети ноември не е просто краят на една епоха – десети ноември е краят на моята младост и на младостта на моите илюзии. Нямам никакви колебания, че българският ген е приспособим, жилав, необхватен и неописуем и че сме способни на всичко, само и само да лежим на сянка под дърветата край реката, след като сме си изпрали чергите и одеялата.
Духането на Вятъра винаги е съпроводено и с разчистване на терен, и с натрупване на боклук. Вятърът Десети ноември, който повя откъм Съветския съюз, откъм омразната Русия и още по-омразния Сибир, направи така, че тук – върху боклука на историята разцъфтяха нови гъби, нови същества и нови хора за чест и за радост на демократичната ни родина.
Моят комсомолски началник и още стотици такива по-малки началници отидоха да командват тайни общества, да приватизират, да управляват, да строят, да рушат, да осъждат и главно да безделничат след Вятъра на историята, който ги е поставил пак на правилното място.
И да разказват като нови шехерезади и в София, и в Брюксел, и във Вашингтон как са били мъчени и изтезавани и как книгите им са горени на клади. Социалистическите шехерезади надминаха класическата такава.
В началото е било Словото – според Йоан. Но евангелистът Йоан едва ли си е представял, че човешкото слово – лъжливото и променливо човешко слово, ще определя и бита, и битието.
Говорѝ каквото трябва, и ще ти се въздаде.
Славославяй новия Господ, и ще ти се въздаде.
И не спирай, не спирай да казваш още по-големи лъжи, защото Господарските уши това чакат.
Да живее десети ноември и всичко, което се случи след него.
Да живеят превъплъщенията, метаморфозите и думите, които всяка секунда се пълнят с различно удобно съдържание.
И довиждане до следващия десети ноември.