Момиче на име Руя от село Стефан Караджа, община Вълчи дол намерило портфейл с четиристотин евро и го предало. Портфейлът бил на деветдесетгодишен старец от селото, а четиристотинте евро – пенсията му.
Показват станалото като добра новина.
Добра новина е. Честна и добра новина. И тъжна добра новина.
Какъв портфейл само… Камерата го показва и разбираш на колко тънък конец се крепи животът на бедните стари хора.
Четиристотин евро в един изтънял до прозрачност и оръфан портфейл.
Старецът нещо приказва, разплаква се и сълзите му полепват по горните мигли, не падат надолу, ами остават като малки капчици и трептят. Главата на стареца също леко потрепва и той казва, че е голяма благодарността му към Руя и че ще я чака, като я види, да ѝ даде някой лев от него.
Докато говори, старецът е разперил дясната си ръка точно там, където е сърцето му.
Представете си какво ли вижда човек през сълзи, и си представете живота с четиристотин евро пенсия.
-
- Аз - вика старецът, - в мазата имам компоти от пет-шест години и щях да карам с тях до другата пенсия…
Това е положението. Беднякът живее с това, което има в мазето – с компотите в мазето, с паяжините в мазето и с мисълта, че долу- в мазето, в земята, е неговото спасение.
Трябва да има добри новини.
Светът трябва да е пълен с добри новини.
Светът е пълен с такива момичета като Руя – ученичка, която мечтае да стане актриса или журналист.
-Чуждо не мога да взема – споделя Руя – така съм възпитана.
Какъв ли би бил светът, ако никой не взема чуждото? Нищо повече – само никой да не взема чуждото.
Истината е, че има прекрасни компоти в мазетата, но да разчита човек на компотите в мазето, за да оцелее, не е добра новина.
Добрата новина е, че момичето Руя така е възпитано, а тъжната новина е, че старецът гледа надолу и по клепките му има сълзи – и от радост, и от безсилие.