През 1944 година френският писател и философ Жан Пол Сартр пише следното: „Никога не сме били толкова свободни, колкото по време на германската окупация. Бяхме загубили всичките си права, дори правото да говорим. Всеки ден ни обиждаха и трябваше да мълчим. Масово ни депортираха като работници, като евреи, като политически затворници(…) Тъй като нацистката отрова се промъкваше в мисленето ни, всяка правилна мисъл беше постижение; тъй като бяхме преследвани, всеки наш жест имаше тежестта на ангажимент“.
Става дума за годините, когато хитлеристка Германия е окупирала Франция и когато част от френската интелигенция участва в Съпротивата – и във военната, но най-вече в духовната Съпротива.
Ние сега също сме окупирани, на път сме да изчезнем и като дух. От нас не се иска да мислим, не се иска да говорим. Единственото, което ни се разрешава, е да използваме ръцете си за ръкопляскане.
Лягам си вечер и си мисля, че сутринта, като се събудя, като нищо ще чуя, че някъде пак е започнала война, че някой е отвлечен, убит, докато спи, че някой е обявен за терорист, за комунист…
Изтръпнах, макар че и аз съм си го мислел, като прочетох какво е казал бившият руски президент Дмитрий Медведев: „Спокойни могат да бъдат само ония държави, които имат ядрено оръжие“.
За да си спасим главите, трябва да имаме ядрени бойни глави. Право на живот има само тоя, който държи смъртта в ръцете си.
На мен ми звучи налудничаво и обречено. Да се докараме дотам, че да започнем 21 век, сякаш сме в Средните векове – да се сечем и убиваме и атомните бомби да са наше упование, за мен е краят на цивилизацията. Още много малко, и на човек ще му стане безразлично дали по-света умират хора, дали се водят войни , и единственото нещо, което ще го интересува, ще бъде дали ще оцелее той лично.
Страхотен нов ред. Чак да му се прииска на човек да има лична атомна бомба.
Всичко изчезва – авторитети, морал, принципи. Моралният Апокалипсис е факт и няма никакво значение, че го наричаме Нов ред.
А сега ми говорете за Атлантическата солидарност, говорете ми за Еврозона и за Шенген и в същото време показвайте Мадуро, заловен като някакъв див звяр, хванат и окован във вериги, сякаш е Голямата стъпка или върколак.
Говорете ми за идеали, за справедливост и ми разказвайте как ще счупите вратовете на кубинските ръководители и как ще освободите кубинския народ от спомените за Че Гевара и Фидел Кастро.
Още малко, и самото споменаване на имена като Че Гевара и Фидел Кастро ще е страхотна смелост – както в България, ако сега споменеш името на Георги Димитров, и веднага ще ти обяснят, че е бил пияница и предател на България, но няма да ти разкажат за Лайпцигския процес. Такива спомени са неправилни. Такива личности не е имало.
Не ви искам цивилизационната джунгла, в която Цар Лъв е откачил, размахва лапи, реве и прави каквото му дойде на гривата.
Голяма смелост ли е да се кажат прости, видими неща?
Голяма смелост ли е да се каже, че четири-пет фамилии с космическо самочувствие и финансово-мафиотски структури управляват света?
Голяма смелост ли е да се каже, че Гренландия не може да се мести насам-натам и че трябва да остане там, където е, а не да бъде отвлечена в Ню Йорк.
Голяма смелост ли е да се каже, че руснаците и украинците имат една кръв?
И голяма смелост ли е да се каже, че като изтребиш палестинците, не си стигнал до Обетованата земя?
Голяма смелост ли е да кажеш, че пустинята не е оазис и алчността не е норма.
И ако не е голяма смелост, защо не чуваме нищо подобно?
Целта е, ако изобщо някой дава пет пари за това, което мислим, накрая да не мислим нищо. Да се озверим, да се увълчим и като бесни кучета да лаем от дворовете на нашите господари.
Двайсети и двайсет и първи век са такъв провал, какъвто никой не е можел да си представи. И в двайсети, и в двайсет първи век, с малки, внезапни изключения, ни управляваха и управляват луди и кръвожадни хора, войнолюбци и маниаци или планктони – безволеви, безгръбначни и неокачествими същества.
Затворете очи и си помислете кои точно нас ни управляват в България. Помислете си кой управлява в селото ви, в града ви.
Затворете очи и помислете кои управляват в министерствата, кои стоят начело на армия и полиция.
Помислете какво стана с интелектуалците на България, с мозъците на България.
И като си отворите очите, ще видите колко сте сами.
От това ме е страх най-много – да не се сдобие всеки с по една лична атомна бомба на безсилието и така да се разхвърчим на всички страни. В началото винаги е Хаос. И в края също.
Това не е краят – сигурен съм, че не е краят – това е капитулация на любовта и хуманизма пред парите и пред непоправимата човешка глупост да завиждаме на боговете и да се правим на богове.
Това не е краят – това е днешната наша окупация.
Дай боже да е временна.