Протестите срещу въвеждането на еврото играят ролята на вик – когато те притиснат до стената, когато отвсякъде съскат срещу тебе, когато те санатизират, обявяват те за агент, за рубладжия, путинист, за лумпен и за глупак, а ти знаеш, че не си такъв, викът е някакво спасение. Отсрочка някаква.
Видя се, че в България има хора. Хората видяха, че и други мислят като тях.
Видя се, че тези хора са много – видя се, но не се показа.
Ако нямаш голяма воля, голям кураж и голям инат и цял ден слушаш какво ти говорят, почваш да мислиш, че те няма, че си сам. Почваш да не вярваш на очите си, мислиш, че ти има нещо. И се отчайваш.
Това, което правят днес управляващите (боже, колко срамна е само тяхната коалиция на срастването), аз съм го играл след 1989 година. Тогава исках да си запуша ушите, да си скрия очите и да не гледам как хората недоволстват, как протестират, как искат да се сменя Конституция и как искат да пращат БКП в Сибир. Бях като ошашавен и ми се искаше да избягам вкъщи, да се затворя, да се свия и да не гледам, и да не слушам нищо.
Сега управляващите от така наречена Сраснала коалиция гледат на всеки, който гъкне срещу тях, като на враг на отечеството. Винаги е така – гъкването срещу всяка власт се посреща на нож – в името на реда, мира и просперитета.
Същите от ръководството на ИТН, които се джиткаха на протестите срещу Борисов, сега получават световъртеж от протестите срещу тях. И единственото, което им остава, е да забогатяват още и още, по-бързо и по-бързо, да драпат и лапат, да се хилят, докато станат скечове на самите себе си.
Същото е и с ръководството на БСП. То окончателно отплува в Зоната на здрача. в Зоната на здрача в моето съзнание. БСП трябва да се преучреди – ни повече, ни по-малко. Трябва да се отиде в едно ново лозе на един нов Габровски и да се тръгне отначало.
Протестите въобще не са само срещу еврото. Протестите са, че не ни бръснат за пет пари. Протестите са срещу това, че властниците са готови да продадат и майка си, и баща си, стига те лично да останат на власт, те лично да са богати, те лично да ни наставляват. И ако трябва – те лично да ни изпратят в Сибир.
За пръв път усещам с такава яснота, че тия хора ще стискат властта със зъби и нокти и наистина няма да я дадат без кръв. Ще ни хвърлят във война срещу Русия, но няма да се помръднат от местата си.
Ако преди трийсет и пет години комунистическата върхушка сдаде властта без кръв за пари, днес евроатлантическата върхушка, ако трябва, ще потопи парите си в кръв, но няма да даде нито власт, нито пари. Потопените в кръв пари вече нямат имена – левове или евро – все тая, щом са окървавени пари.
На въвеждането на еврото управляващите гледат като на спасителна лодка, с която, както красиво се изразяват те, ще доплуват до сърцето на Европа. Ах, това сърце на Европа – премятат го напоследък от сутрин до вечер и искат да ни закарат там, но ще ни изоставят както трета класа пътници на „Титаник“, ако, не дай си, боже, се случи нещо.
Може би не днес, може би не много скоро, може би не и чрез партия на Президента, но това, което бучи и клокочи, все някога ще избие и тогава – тогава направо не ми се мисли. Все някога айсбергът на потискания гняв ще се покаже от мъглата и катастрофата ще е страшна.
Който държи прекалено дълго крака си на врата на народа, ще усети зъбите и ухапването му. И ще чуе вика му на сантиметър от ухото си.
Не си играйте с лева и с еврото като с огън, щото ще си опарите и ръцете, и очите, и джобовете.
И ако даже това не се случи, етническият въпрос ще ви издуха като перушинки. Ще ви издуха, казвам ви – имате още най-много десет години – или да се вразумите (в което не вярвам), или да си обирате овреме крушите.
А ние ще сме си все тука – под кривата круша. Не точно в сърцето на Европа, но под нашата крива круша.
И все пак, днес се диша малко по-леко, нали?