Знам какви страсти се разразяват, какви полюси се появят във връзка с Девети май и тук, в Европа, и по света, и затова искам да напиша само няколко изречения, няколко думи.
Девети май е Ден на победата над нацистка Германия и над фашизма в Европа. И тази победа се е случила преди осемдесет години.
Нищо такова не се е случило, ако гледаме и слушаме какво се говори сега. Днес много по-важно е дали трябва да казваме на папата Леон или Лъв, отколкото да говорим за Девети май.
Девети май се преобрази в Ден на обединена Европа. На коя Европа? Мене кой ме е обединявал с хората в Германия, в Австрия, в Полша, в Нидерландия? Пътищата ни може временно да са приближени, но да сме обединени? Нито една война и нито една победа не е била нито окончателна, нито обединителна.
По времето на социализма гледах съветските филми за войната и не знаех какъв е точно приносът на Англия и Съединените американски щати. Сега младото поколение вероятно си мисли, като гледа филми и предавания по телевизията, че Съветският съюз не е участвал във войната и че войната срещу Хитлер е спечелена само от Англия и САЩ. Нещо повече – младите едва ли знаят, че е имало СССР.
Какво всъщност знам аз за Втората световна война?
Знам, че дядо ми е убит при Страцин, че е бил прострелян от немски снайперист и че е молел да го доубият, докато му изтича кръвта.
Дядо ми е бил и партизански командир и по времето на социализма знаех, че е герой. Сега ми казват че е терорист, предател на Родината и справедливо е имал смъртни присъди преди 1944 година. Това ли трябва да знам за Втората световна война?
Докога все някой ще ми казва какво трябва да знам за живота и смъртта, за доброто и злото, за честното и безчестното?
Докога някой друг ще ми казва да си вдигна главата, а после ще ми я натиска в прахта?
Моята кръв има ли право на знание и на памет?
Осемдесет години след края на Втората световна война – ужасна, безчовечна война, война на маниакални идиоти и война на обикновени хора, които са молели да ги доубият, докато им изтича кръвта?
За каква точно победа става дума и за какъв Ден на Европа?
Много бих искал на Девети май да съм в Москва. Бил съм няколко пъти в Москва, но искам сега да бъда там – да ги видя как живеят, какво мислят, считат ли се за победители във войната? Да ги питам какво мислят за войната в Украйна.
Да ги питам Крим какъв е – татарски, руски, еврейски, украински.
Иска ми се и да ги питам докъде руският език живее в Украйна и докъде е отрязан с ножица.
Искам да ги питам какво мислят за нас, българите.
За Путин какво мислят, за Зеленски.
На този ден няма да е лошо и да се отиде до Киев и до Донбас, и до Лвов, и до Прага, и до Варшава, до Дрезден и до Берлин. И да се пита и разпитва кой на кого е слугувал – на дявола или на Бога, кой кого е убивал, кой се е правил на Господ и кой е гледал на обикновените хора като на същества, на които трябва да им изтича кръвта.
Страшна победа се очертава в Москва и страшен Ден на Европа във все повече затваряща се и изолираща се в илюзиите си Европа.
Фашизъм, комунизъм, царизъм, демокрация, тоталитаризъм, преврати – всичко е едно виенско колело и се върти и върти пред очите ни и ние сме на него. Има победа – няма победа. Искам да ида в Москва – не мога да ида в Москва. Горе Путин – долу Путин! Горе Зеленски – долу Зеленски! Горе Бандера – долу Бандера!
Съюзници и противници, противници и съюзници…
Дебнем се като зверове на тоя ден – Девети май, и ще се разкъсаме и от победата, и от Деня на Европа.
Страховитият манипулатор и пропагандатор Гьобелс, хилавият и куцащ Гьобелс измислил следния номер – преди да почнат каквито и да са кинопрожекции, имало така наречен преглед, в който се прожектирала пропаганда. Показвало се само това, което трябва и се говорили само правилни според хитлеристите неща. Каквото и да гледаш после, най-напред е трябвало да бъдеш облъчен с правилна информация. (Тия прегледи ги имаше пи по времето на социализма). И така – лека-полека, животът, смъртта, изкуството, хората, враговете, че даже и приятелите стават част от Прегледа, част от пропагандата. Още малко, и няма да остане време за нищо друго, освен за този преглед – Гьобелсовият „преглед“ измества живота ни. И главно – затваря прозорци. И слага огради.
Сега май е същото, нали? Осемдесет години не е спирало това същото. Сменя се само поръчителят на Прегледа.
Като не мога да ида в Москва или изобщо на друго място, ще ида на гробищата, ще сложа цвете на гроба на дядо ми и ще взема една телена четка, за да изтъркам името и надписа на гроба му, щото са позеленели. Преди време търках с такава телена четка и буквите почват да се четат по-ясно. И там пише:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.
Не умира, ама дядо ми е убит и дори гениалният Ботев не може да промени това. И собствената си смърт не може да промени гениалният Ботев. Никой нищо не може да промени, камо ли един Ден на победата или Ден на Европа.
Да живеят всички мъртви, за които Девети май 1945 година е начало на безсмъртието. Ако безсмъртието съществува някъде напред във времето. Защото в двайсети век го нямаше.
Поклон на всички, които дадоха живота си и на които животът беше взет, за да се извоюва Победа над нацизма и хитлеризма. Преди дни върху скелето на разрушения Паметник на съветската армия в София се развя червено знаме. За радост и за ужас. И за спомен. И за помен, и като капка кръв в небето.