Да се завърнеш в бащината къща сега, на ден днешен не е лесна работа – и в прекия, и в преносния смисъл. А да се завърнеш с рейс, е абсурд.
Тръгнах да се завърна в бащината къща в свят за българския народ ден – ден, в който в София са кацнали с благи вести и Кристин Лагард, и Кристалина Георгиева, и още една купчина началници от европейски и местен порядък. И не мога, и не мога да се върна като хората у дома.
В София еврото тържествува и всички пътища трябва да са се ширнали – праведни, валутни и светли.
На Централната софийска автогара обаче са измислили велико мъчение – преди да се качиш на рейс, висиш прав като кон, като каиш и като паяк. Правостоящото състояние е задължително на Софийската централна автогара по простата причина, че в чакалнята няма жива пейка.
Хората по света посядат за малко пред път, ние тук стърчим прави. Ако искаш да седнеш, трябва да се качиш на втория етаж на Автогарата, където в заведенията цените са равни на три звезди Мишлен.
По-рано срещу новопостроената сега Централна автогара имаше едно тресавище с локви, кал, жаби и папури – оградено тресавище за рейсове. И рейсовете тръгваха оттам. И човек трябваше или да мине на кокили през локвите, за да се качи, или да кацне с парашут.
Сега блатото се е пренесло зад новата автогара и в локвите там спокойно могат да се валят прасета и биволи.
Какво, в края на краищата, трябва да има на една автогара – рейсове, пейки и сушина. Това трябва.
В деня, в който Кристалина Георгиева говори на английски език в София за еврото, пътят ми към дома – разбирайте магистрала Хемус, е запушен.
Никога, никога през моя живот не я видях тая куца магистрала без ремонти и без контузии. А отстрани – по едни черни пътища, по долове и баири и по върховете на дърветата даже – коли заобикалят магистралата и не искат да има вече централни пътища, и им е дошло байгън от тях.
В рейса, разбира се, един умира от жега, друг реве, че му се схванал врата от духането на климатика, и никой, абсолютно никой не ще да се трогне, че на първи януари догодина сърцето на евробанкерката госпожа Лагард ще бие заедно с нашето и тя ще отпие глътка българско вино за рождения си ден и за всички нас, за всички нас.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Графоманите и тези, които пишат стихове, ама нямат грам самочувствие и само се перчат, наричат Дебелянов Димчо. Кажат ли му Димчо, и се приобщават към нежната плът на поезията му и към безсмъртието му. Приобщават се друг път.
Писането на стихове, илюзиите и графоманията не прощават на никого. Както и алкохолът и висшето образование. Както и магистрала Хемус не ни прощава вече толкова десетилетия.
Но е простила ония петдесет милиона в чувалите – знаете кои. Пълно е с боклук. Там, където има задръствания, боклукът е по-голям от Витиня. Превзел е есента, превзел е красотите на есента и всичко се е превърнало в смразяващо бунище.
Спре ли те някой, забави ли те някой да се върнеш в бащината къща, и потъваш в боклук.
Боклукът и есента никак не си приличат.
А бащината ми къща е потънала в млада зелена трева – есенна зелена трева, розите са наскачали по дувара на къщата, комшията е подпрял тиквата си с леген. Тиквата виси от лозата му и човек се чуди как преживяват заедно грозде и тиква. Забелязват се пет-шест котки в различна палитра, пресреща ме циганин, който на секундата ми иска пари и на секундата си купува шише ракия, и накрая – вечерта, която смирено гасне.
Димчо Дебелянов се е завръщал цял живот. И не се е завърнал. Блян и скрити вопли е било завръщането му.
А моето все пак е реално, с рейс и за около половин ден.
А в София говорят за еврото като за зрелия социализъм, като за развитото социалистическо общество и като за нищо и половина.