Не е кой знае какво – нищо и половина е на пръв поглед, но ме измъчва и ми тежи.
Аз не мога хиляди неща.
Не мога да пея, да рисувам, да готвя, да карам кола, да забивам пирони, да общувам нормално с хора. Не мога един милион неща. Но съм си дал сметка и стискам зъби, и не карам кола, и не забивам пирони.
Мисля си, че се оправям с думите. Надявам се, че имам вкус, че разбирам от тия работи. Което може и да се окаже лъжа, но аз вярвам, че мога. И именно за това – за това можене и неможене, за тая преценка и заблуда, за тая амбиция и реалност, за този страх и това безстрашие – за това ми е думата.
Оставете на воденичарката да ви омеси пита.
Оставете на баба ми Дона да ви направи пържен боб.
Оставете на леля Мика и леля Пена да ви изтъкат черга.
Оставете на чичо Йото да кара рейса.
Оставете на хората, които могат, да правят точно това, което могат.
Празните претенции не мога да ги издържам повече.
Женицата не може да напише два реда, но е поетеса и издава стихосбирка „Разговор с моята душа“.
Човекът няма хабер от поезия, но се скъсва да пише любовни стихове и почитателки мигат около него с мигли, натежали от сълзи.
Професор по несъществуващо право пише романи и още малко – ще избута Димитър Димов.
Куха лейка с говорни проблеми е министър на цветната металургия и икономиката на разхищенията.
Селски пъдарин бабаит минава за стратег.
Всякакъв род госпожи и госпожици винаги гласуват ЗА каквото каже вождът и стоят зад гърба му като жив плет от катерливи рози.
Защо всеки в тая държава и в тоя свят прави това, което не му е работа?
Преди години обущарят, който кърпеше обувки в една барака до нашето училище, ми изнасяше лекции за женската духовност и за мощността на автомобилите. И непрекъснато плюеше в краката си.
Деградирал пияница художник от учител се инсталира да командва част от образованието в държавата.
И случайно блуждаещи атоми се озовават къде ли не – в бизнеса, в литературата, в университетите, в политиката.
Четох някъде, че в началото на двайсети век една нощ, докато сглобявали нов Министерски съвет, пращали някакъв чичка да калесва определени хора за министерски постове. И тоя малък човечец, тоя разсилен, накрая взел, та излъгал, че някакъв си го няма, и те избрали него за министър. Ами като няма друг…
За това става дума – да излъжеш, че ставаш за министър, да излъжеш, че ставаш за поет, за милионер и винаги да си признаваш, че си безгръбначно същество. Даже не да го изричаш, а само като те видят, и да си личи, че си безгръбначно същество.
На времето поетът Любомир Левчев беше написал, че бездарието е фашизъм. От уважение към част от неговата поезия и духа му няма да коментирам този стих. Само ще добавя – бездарието освен фашизъм, е тоталитаризъм, царизъм, либерализъм, демокрация. Бездарието е „класика“ на графоманията, бездарието е това, което ни се навира в очите.
Дайте на бездарието микрофон, и то ще стане самият микрофон и самата власт.