През шейсетте години на миналия век Жан Пол Сартр, като разбрал, че е сред номинираните, написал писмо до Нобеловия комитет, че не желае да получи Нобелова награда за литература, и изказал съображения за това.
Според него Нобеловата награда обективно е представена като чест, запазена за писатели от Запада или бунтовници от Изтока.
Помислете си за тая Нобелова награда за литература, давана на бунтовници от Изток. Жалка работа. И Сартр я е усетил.
Да ме извинява Нобеловият лауреат Йосиф Бродски (много добър есеист и мислител), но като поет е далече от равнището на най-добрите съветски поети тогава – ама много далече. Дават му Нобелова награда, защото прилича на английските поети и защото са го разкарвали по лудници и по затвори в Съветския съюз.
Ами после?
Дадоха Нобелова награда на една писателка от Централна Европа главно защото е с нетрадиционна полова ориентация.
Светлана Алексиевич е страхотна белоруска писателка, но ѝ дадоха наградата „Нобел“ не когато описа участието на съветските жени във Втората световна война в покъртителната си книга „Войната не е с лице на жена“, а когато по-късно стана борец срещу Лукашенко и Путин.
И така нататък, и така нататък.
Стигна се дотам, че Нобелови награди взеха писатели под средно равнище. Обаче винаги правилни и винаги против комунизма. Да са живи и здрави в това отношение Пастернак и Шолохов, макар че при Пастернак има известни уговорки.
Щом Никос Казандзакис, Чингиз Айтматов и Валентин Разпутин нямат Нобелови награди – мерси боку.
Винаги се получава така. Целта дори на най-големите и важни неща е да уязвят някого, да унижат нещо, да дадат знак. Какъв знак се дава, не знам, но знаците, които се дават, са шантави знаци, откачени знаци, нехудожествени, нехуманни.
Щях да пропусна, че Унстън Чърчил е Нобелов лауреат за литература. Да се чуди човек как са пропуснали Сталин, Рузвелт и Брежнев.
Сега Тръмп щели да го номинират за Нобелова награда за мир. Страшно падение. Номинирайте и психиатрията в Карлуково за най-добра сценография на Оскарите.
По абсолютно същия начин, по който някои се изнаркоманчват за власт и пари, така други се изнаркоманчват за награди и привилегии. И нямат насита.
И аз съм получавал награди и като си спомням за тия мигове, си мисля, че тогава съм бил някакъв изтръпнал и неестествен човек -човек, който знае всяка секунда какво ще се случи, какво ще се каже, и ме е било страх да не би да не се каже точно това.
Вече ми е все тая и мога да си призная, че съм получавал и нагласени награди. Под „нагласени“ разбирайте, че са ми подсказвали от журито, че ми е ред да получа тази награда, че е правилно да я взема аз и така нататък.
Признавам си и си го признавам с ръка на сърцето, защото и до ден днешен, като се сетя за тия две-три награди, за които предварително съм бил „информиран“, и получавам метален вкус в устата.
Някой ден, ако съвсем ме хванат дяволите, може и да споделя за кои точно награди съм знаел предварително. Сега една малка добавка – един-единствен път страшно исках да получа една награда и се натисках за нея, и я дадоха на друг. Защото му било обещано. Винаги има неща, обещани на друг.
Знам стотици други неща за нагласени работи, за поделени пари от награди, за върнати пари на членове на журито. Знам за такива мръсотии и унижения, че като чуя думата награда, и предварително ми е ясно, че е режисирано и нагласено.
Но както казваше поетът Кирил Гончев: „Аз за едната Нобелова награда живея“.
А аз вече живея за оня миг – оня изчезнал някогашен миг, в който разбрах, че носител на Нобелова награда е Маркес.
Живея за оня миг, в който чух, че Георги Иванов е полетял в Космоса. Живея за оня миг, в който разбрах, че Христо Проданов се е качил на Еверест – луд, щур, див – ама се качи на Еверест и си плати с това, че остана там.
Живея за оня миг, в който за пръв път ме заведоха да видя залавянето на Левски в Къкринското ханче. И нищо не видях от залавянето, защото ме затрупа снегът.
Живея за онзи миг, когато за пръв път се напих – още като ученик, преди петнайсети септември.
Живея за онзи миг, в който издадох първата си стихосбирка.
Живея за онзи миг, в който баба ми Дона ми слагаше да ям пържен боб.
И живея за онзи миг, в който с ръце, ожулени от бъркане под камъните в реката, се връщах с пълна торбичка с риба вкъщи.
Живея за онзи миг, за който не знам, че ще дойде.
От небето до земята е пълно със заслужени и незаслужени Нобелови награди, с нагласени и ненагласени конкурси и любови, с птици и гръмотевици, със суети, с ангели, с бездарници.
И от земята до небето е пълно с една синя прозрачност, която няма описване.
Вчера вървяхме покрай реката и гледахме Балкана. Ако мога да опиша тая синя прозрачност, това усещане за бяло-синьо, за река, която тече от върховете надолу, това усещане за синьо-зелена гора, за жълто-синя шума, за спокойствие, за пелена – това нещо ако мога да опиша, сигурно ще спечеля наградата и на село Голяма Брестница, и на село Гложене, и на село Макондо едновременно. Но май няма да мога. И ще ми се размине без тая обединена селска награда.
А Сартр не искал Нобелова награда, ама му я дали.