Някога Първи май ми действаше като пролетен сок по вените. Много съм ти разбирал тогава, че е Празник на труда и на работниците. Гледах манифестацията, бях в манифестацията, над Ловеч пече едно слънце (или вали дъжд), люляците аха-ще цъфват и ми е хубаво, и ми иде да подскоча.
Най-напред Първи май е било мъка и борба. Усилия, единение. После стана мероприятие и отбийномер. Известно време беше политика, сега е, да ме прости Първи май, едно голямо нищо в България.
Дават, че по света Първи май е остър и боде, и подскача. При нас е притъпен и уморен. И разпарчетосан на синдикален Първи май, на Първи май на БСП и индивидуален Първи май с честитене по телефона и с по една малка ракия към десет часа сутринта на крак.…
Гледах репортажа от Борисовата градина, където БСП по традиция чества Първи май. Новото ръководство е направило празника тематичен – тази година е с насоченост към хората с увреждания и в неравностойно положение. Така тематично определен, Първи май е за по-голямата част от българския народ – за милионите в канавката, за такива като мене – увредени с минало, за такива, увредени сърдечно, увредени в идеите и в надеждите си.
Не знам доколко репортажът отразява истината, но един кадър ми разсече душата.
Зад репортерката стои момче – малко момче, и се вижда как бие барабан. Когато камерата приближава, става ясно, че момчето удря с палките не барабан, а надут червен балон. И на него пише: БСП
Обединена
Левица.
Ето ви го готов акростих – БОЛ, болка, болчице, както би написал поетът Александър Геров.