В края на годината настъпват дни на „величави“ благодарности. Сякаш лавина от планината – надолу се спускат благодарности и ни затрупват, и ни засипват. Благодарности на килограм и на тон.
Аз така и не благодарих като човек на най-обикновени хора, които са осмисляли живота ми – на дядо Лачо от Топилище, който ни косеше двора на колибата, носеше ни ябълки и сливи и по някоя дамаджана ракия. Този човек беше брат на дядо ми и като се доближех до него, миришеше на оная сладка пот, която имат мъжете, работещи от сутрин до вечер и правещи добро, без да се замислят. Не можах да му благодаря на тоя човек за хубавите бръчки по бузите, за големия като чушка родов нос, за пръстите на ръцете – почти безформени от работа, и за раницата му на гърба, която също като него светеше от сладка пот.
Благодарил съм служебно и защото „така си му е редът“ на кого ли не – на началници от Комсомола, на партийни началници, които после станаха милионери, налагало се е да благодаря на пребоядисани за една нощ учители в училище, на глупави писатели и кметове се е налагало да благодаря, на графомани, на самообожествили се журналисти и водещи на предавания, а не съм благодарил както трябва на майка ми, която тайно през нощта влизаше в стаята и седеше на леглото ми в тъмното, за да гледа колко съм хубав, докато спя.
Някои от благодарностите обаче, които чета тия дни във виртуалното пространство и които слушам по телевизията, са обида за сърцето, за психиката и за годините ми.
Жена с неизвестно за мен име честити във фейсбук рождения ден на Иван Костов. Описала го е с такива думи и е дала такива примери от живота му, пред които бледнее животът и на Свети Паисий Светогорец, за когото върви филм по Националната телевизия. Млади и стари, приятели и врагове – всички трябвало да бъдат благодарни на Иван Костов, че ги завел, подобно Мойсей, в Свободния свят и в Обетованата земя.
Каква любов само! И каква малка подробност – жената е общински съветник в София, от партия ДБ.
Така се слагаха някога на Тодор Живков. Изглежда сега Тодор Живков се е разпаднал на двайсетина по-малки тодорживковчета и всеки бърза да благодари на актуалното божество.
Чувал съм, че голяма началничка в Комсомола, като изпращала поздравителен адрес за рождения ден на Тодор Живков една година, капала с пипета върху буквите, за да излезе, че се е просълзявала, докато е пишела съкровените думи.
Прочетох изумителното със своето нахалство писание на господин Румен Петков във връзка с гибелта на нашите войници в Кербала. Този човек – Румен Петков, толкова се е обиграл в партийната демагогия и в словесните флиртове, че абсолютно е изключил възможността ние да знаем за какво става дума. Били виновни тия, които лъгали, че в Ирак имало химическо оръжие – разбирайте англичаните и американците, и един вид ние сме повярвали на тая лъжа и затова има убити български войници. От наивност и от желание да няма по света химическо оръжие. Особено покъртителен е пасажът за Георги Първанов, който с достойнство и отговорност посрещнал ковчезите на нашите убити войници.
Извинявайте, другари и господа, нали не мислите, че ние струваме колкото пет стотинки – колкото два и половина евроцента? Нали не мислите, че ние не се сещаме, че тогава се подмазвахте и правехте, каквото ви кажат „лъжците“, защото по тоя начин вие ни набутвахте в Европейския съюз и НАТО и уреждахте себе си за вечни времена. Това, последното, за вас винаги е най-важно. Кръвта на тези момчета пада и върху вашите глави и не се правете на утрепани.
Гледам, че Божидар Божанов и Ивайло Мирчев поднасят цветя на гроба на убитото турско момиченце по време на Възродителния процес. Кажете си – от чисто сърце ли го правите и дали не го правите заради оная реплика на Пеевски – „Не на омразата“. Тия пиар ходове, тия благодарности и тия заедности разяждат истината като червеи и човек се чуди кое е бяло и кое е черно, кое е демагогия и кое е човещина.
На кого да благодаря аз сега – на Иван Костов, на Симеон, на Станишев, на Бойко Борисов или на дядо си Лачо и на майка си Мария?
На кого да благодаря – на Левон Харпарцумян, на Андрей Райчев, на Румяна Коларова, на Харизанов или на Ивайло от село, от когото мога да си купя по някое и друго кило овче мляко?
На кого да благодаря – на Председателя на Съюза на българските писатели Боян Ангелов за това, че напълни кабинета си със свои книги, награди, ордени, медали до тавана, че ме отврати от Съюза, или на таксиджията Пепи от Тетевен, който понякога идва и ме вози до града да си купувам вестници и книги? Книжарката най-често я няма, щото отскача до пазара, но като я почакам двайсетина минути, и се явява.
На кого да благодаря за живота си, който ми отрежда всеки ден един и същи маршрут – първо, през моста, после – покрай реката, покрай бента и накрая – до вилите, до козите, до кучетата и до малкото параклисче, в което винаги може да се запали свещ?
До параклиса всяка сутрин се разхождал един заек и хората от вилите наоколо му били много благодарни – радвал ги. И аз съм благодарен на заека, защото знам, че преди да се скрие в някой храст или в тръните, заекът спира и прави скок. Дирите му в снега изведнъж изчезват. И може би това е неговото спасение.
И нашето също.
Благодаря за вниманието.