"ИДИОТСКА ТЕОРИЯ" ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Преди време известен български професор каза пред насъбрала се публика, че деветдесет процента от българите са идиоти или кретени – не си спомням думата.
Това предизвика потрес у мнозина, в някои телевизии се опитаха да го разпънат на кръст. Един от главните шоумени на държавата също се включи в общия хор.
Тези, които защитиха българите, че не са идиоти, тогава го направиха главно с предизборна цел, като искаха да кажат, че обичат народа си и мразят тези, които го подценяват.
Действията им могат да се сведат и до следното – гласувайте за нас, защото ще ви защитим. Предстояха избори и българите трябваше да са ангели с бюлетини в ръце, а не идиоти.
Спомням си, че тогава аз сякаш бях съгласен с професора, защото ме бяха налегнали кахъри и дертове в службата, в поезията и в житейския път общо взето. Раздразнението ми от случващото се, в това число и от хората, ме караше да мисля, че извисилият се професор е прав. А и нека си признаем, че много често в разговори помежду си обвиняваме хората в неразбиране, в простотия, в невъзможност да вникнат в проблема – общо взето – в тъпота.
Срещал съм абсолютно тъпи хора, които смятат всички останали за тъпаци. Ето тука ми се струва, че е главният проблем – кой за какво е тъп и кого за какво го бива. Погледнато от професорската височина, всички сме кълбо от тъпаци, защото не можем да проумеем геополитиката на световните сили. Така е – по отношение на световните сили и политиката българите сме глупаци. С някои изключения от мижитурки.
Професорът обаче вероятно е пълен глупак по отношение на коването на ламперия или на поставяне на дренаж за отводняване на мазе в къща. Професорът е страхотен познавач на движението на азиатските пазари вероятно и на движението на подводниците под ледените полюси, но може би е пълен глупак по саденето на лавандула из Южна България и едва ли е гений на модната индустрия, защото лично аз ще го запомня с несменяемите му пуловерчета.
Говоря ви за надменността – страшно тънка е границата между осъзнатото самочувствие и маниакалната надменност. Често пъти неудовлетвореността, комплексите, болезненото желание за още и още признание и почести водят до изстиване и отдалечаване от хората. И до погнуса от тях. Илюзията, че принадлежиш към един малък кръг просветени и осенени от Божия мъдрост хора води до обобщения, които плашат.
Понякога и аз съм същият – същата тиква и половина съм. Да не би да са длъжни хората в село да харесват поезията, която аз пиша? Не са, разбира се. Нито са длъжни да имат моя вкус, нито моите предпочитания. Техният живот не им е предоставил възможност да съчетават думи и да си играят с тях. Техният живот общо взето е минал в коване на щайги в талаша на дърводелските фабрики или в гурбетчийство по света. И затова те никак, ама никак не са длъжни да разбират от метафори, инверсии, иносказания и Нобелови награди.
Нобеловата награда за тях е половин шише ракия и три-четири часа привечер игра на карти в опушената стаичка на клуба, в който се събират.
Те глупави ли са според вас, че им е все тая за Нобеловата награда? Те виновни ли са, че аз, като седя там десет минути, и вдигам кръвно? Не са, разбира се. Виновен съм аз, че не съм направил така, че да се слея с тях. Макар че не съм длъжен и ми е абсолютно невъзможно да се слея с тях.
Ако българите са с деветдесет процента идиотизъм и кретенизъм, то аз съм деветдесет и първият процент. Много важно, че съм прочел един вагон книги, че съм се джиткал тук-таме по света и че по едно време писателските среди се сещаха за мен. Аз съм пълен идиот, щом вече в село не мога да говоря с най-големият си приятел от детството- представяте ли си, поне двайсет пъти съм спал у тях, в лятната им кухня на двора. Спали сме с него през нощта и през отворения прозорец сутрин са ни будели бради на кози и през прозореца са прескачали зайчета. В стаичката леко миришеше на мухъл и тази миризма се беше пропила и в завивките на леглото. И аз я обичах тогава тая миризма и исках да ми влезе под кожата. А сега не мога да му кажа две думи.
Веднъж го помолих да ми помогне нещо – да ми даде съвет. Той не разбра какво го питам. Кой знае какви думи съм използвал и колко безнадеждно метафоричен съм се оказал в момента.
Всеки е идиот сам за себе си и сам за себе си трябва да „преценя“ дали и останалите българи са идиоти. „Преценянето“ обаче е въпрос на любов, а любовта свършва след разпръсването. Разпръснем ли се, почнем ли да се търкаляме и да летим в различни посоки, няма начин да не сме идиоти до един. Няма да ни помогне дори „Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски.
Някога играехме на такава игра – с кого би искал да вечеряш например? И отговорите бяха – с Пушкин, с Иван Вазов, с Шекспир, с Димчо Дебелянов. Аз сега искам да вечерям с Иван Хаджийски и с моя приятел от детството. Ще оставя на Иван Хаджийски да прецени дали двамата с моя приятел сме идиоти, или просто сме забравили детството си.
А на професора му изпращам много здраве от името на идиотите, които обичат и метафорите, и инверсиите, и брадите на кози, и скачащите зайчета и които понякога не могат да разберат какво ги питаш.
Да е жив и здрав професорът – пожелавам му на Марс да отиде още с първия космически кораб.
А на Иван Хаджийски ще му сипя една тетевенска сливова ракия, за да види, че не е по-лоша от троянската.