Жена ми не умее да готви, но иначе готви с любов –
стои маломерна край печката и манджата бърка.
Не съм гладен – сит съм и съм докрая готов
да гледам как се грижи за живота ми тази малка пъстърва.
Тази малка пъстърва е на сухо, защото е с мен,
и е в най-дълбокия вир, защото сме двама.
Червена е тенджерата, а тиганът е тъмнозелен
и в тях има стихове, и друго няма.
Не съм гладен – сит съм, а жена ми се върти на пета
и сипва ту захар, ту сол върху моите думи.
Каква кухня си имаме само – най-хубава на света,
и колко небесни блюда край нас съществуват.
Каква кухня си имаме само и каква река, и Балкан,
и какви пиршества от всевъзможни метафори.
Не съм ял от години и ако още не съм огладнял,
то е, защото жена ми сега пържи картофи.
Моята малка пъстърва над тигана с картофи стои,
а тиганът, както казахме, има тъмнозелена кожа.
До него е червената тенджера… И падат мъгли,
и какво става с картофите – да се разбере не може.
Но се разбира най-точно и е ясно съвсем,
че жена ми не умее да готви, но умее да ме обича.
Толкова ме обича, че ако трябва, от глад ще умрем
и от любов ще умрем също. И няма да го отричаме.