В жегата, в следобеда, за около час
дремя измъчено, на пресекулки.
Не е поетично, но отвън капе мас
от слънцето, което прежуря.
В жегата дрямката не дава покой,
напротив – изтерзава те още.
Не е поетично, но приличат на лой
паяжините по сухите храсти.
Не е поетично, но потънала в пот,
сянката на дървото се свива.
А аз дремя и сънувам парчета живот,
будя се и пак заспивам.
И е жега – нещо като огнен потоп,
и сънят ми ще стане пепел.
Не е поетично, но животът е гроб,
само да не чуе сърцето.
Да не чуе сърцето – този малък човек,
трябва през пожарите да премине.
А аз дишам от сега чак до другия век –
като някакъв страж безименен.
И се будя понякога, и записвам слова,
които помни душата.
Не е поетично, но капе потта
и кръвта от слънцето също капе.