Когато се родих за първи път,
не знаех, че за първи път ще трябва да умирам.
Болят ме костите, годините и ме боли светът,
макар че, честно казано, светът за мен не подозира.
Прието е, че Господ е добър,
дори е писано, че милостта му е без край и без предели.
Първото раждане е като първа смърт –
с прекъсвания за любов и за раздели.
И не е тъжно, просто е така –
смъртта престава да е там, в далечината.
За първи път съм сам върху пръстта
и ми трепери от вълнение душата.
За първи път съм бръмбарче, човек,
за първи път съм капка, цвят, проблясък,
не чувствам нищо и съм станал лек,
и се лекувам, и си съчинявам небесата.
Не театралнича, но всичко става прах.
Изтупаш ли прахта от дрехите, и – точка.
Когато се родих за първи път, живях –
умишлено, убийствено, нарочно.
Сега за първи път си мисля, че смъртта
държи началото ни за ръка като учителка.
Защо така, госпожо – раждане и смърт – защо така?
Обидих ли Ви? Моля да ме извините…