
Излизам на двора - да чакам юлското утро.
Юлското утро напоследък е много известно.
Тука няма море… Но виждам колко е хубаво,
че слънцето първо в очите на баирите блесва.
Юлското утро е песен и любовен символ,
много хора събира слънчевото изгряване.
Тука няма море.. И все пак всичко е синьо,
и едно пиленце синьо на слънцето се надява.
Синьото пиле е синигерче или черен кос златен –
юлското утро позлатява перата на птиците.
Тука няма море… И в зелените вълни на гората
си играят отблясъците и на слънцето, и на звездите.
Изведнъж става пълно сливане на нощта и живота
и усещам равновесието на утрото и липите.
Тука няма море – само в лъскавата цинкова кофа
свети вода, с която да си умия очите.
Само кофата с вода и само синьото пиле,
и само хоризонтът, който опира в баирите,
и само дърварите, които с конете си ще преминат,
са цялото юлско утро, което ще видя.
Няма много препратки към любов и към плажове,
няма много препратки и въздишане по джулая…
Юлско утро е – съмва се и тревата е влажна,
и черният кос е златен, и кучетата подскачат и лаят.