Опитвам се да преброя тревичките –
не става, сливат ми се в жълто.
След лятото – с нехайно безразличие,
денят започва да се стъмва бързо.
С каквито думи и да съм се мъчил
да го опиша това странно време,
достигах винаги до плитчините
на мисълта си – искрена, но дребна.
С каквито думи да съм се опитвал
да хвана лятото за ризата от злато,
най-много хващах дръжката на тиквата
и да си поговоря с нея кляках.
С каквито пръсти да съм се протягал
към ябълки и сливи, и метафори,
ръката ми увисваше в пространството
и лятото отиваше нататък.
Лятото винаги след есента се влачеше –
не искаше да бъде изоставено.
Любовниците пият с една чаша,
но винаги различно са пияни.
Любовниците, както и сезоните,
са невъзможни същества, неописуеми.
Листата на черешката са голи
и есента ги кани да танцуват.
Това, последното, е много захарно –
аз виждам друго и съм сигурен,
че лятото и есента заспаха заедно,
но нашият петел ще ги събуди.