Всеки ден пипам крушите – дали са узрели –
още не са, още не са.
И врабците тука в чудо са се видели –
птичета гладни, немирни деца.
И аз съм тука – преглъщам и чакам –
бавно зреят крушите и не узряват те.
Врабците са си врабци, а човекът е лаком
и желанието за сладост расте.
И желанието за плод, ама само за тебе,
изпълва устата със слюнка сега.
И не мислиш, че крушата също си има семе
и че семката има душа.
Мислиш само да късаш, да късаш, да късаш…
Ами врабците, ами вятърът, ами тази оса?
Всички същества трябва крушите да опитат,
а те са зелени и зрели не са.
Всички същества имат право на сладост
и на круши, които в небето висят.
Най-накрая, най-накрая една круша пада
и осите ѝ се лепят.
И врабците, и вятърът, и моя милост
тичаме към нея с премаляла уста.
Паднала е крушата и е много красива,
но кой да ти мисли сега за това?