Няма част от тялото ми, която да не ме боли –
главата, пръстите, сърцето – всичко…
И на всичко отгоре никой не ми звъни –
тишината около мен става повече от неприлична.
Тишината се вие наоколо – всеки ден, всеки ден,
не е точно примка на шията, но е нещо такова.
И ми е трудно да дишам, и въздухът е студен –
нещо средно между лед и олово.
Много мило, много мило от ваша страна,
страхове мои и мании, и единствени любови.
Не е точно примка на шията, но е убийствена тишина –
убийствено отсъствие на слово.
Тишината е отсъствие – на любов и на какво ли не,
тишината е отсъствие на нашето време.
Много мило от страна на изтръпналите ми колене,
че се подгъват и присядам, и почва да ми се дреме.
Много мило от страна на тялото ми, че ще заспи
и главата ми най-после ще спре да бълбука.
Няма част от тялото ми, която да не си ти,
а сега ме завий с одеялото – нищо, че не си тука.