
Тръгва от пръстите на нозете и нагоре
спира в коляното, по бедрото пълзи,
свива корема, сърцето и кожата,
свива живота и трепти, и трепти.
Тръгва към устните, към езика и мозъка,
плува в очите във вид на мъгла
и разтреперва молекулите, костите
тази абсолютно смъртоносна тъга.
Сякаш милиони, милиони мехурчета
пълнят пространството с непонятен копнеж,
пълнят душата с тревожност и нежност,
с въглени, пепел и скреж.
Няма връзка – няма никаква връзка –
без реалност, без видима вещ.
Да тъгуваш е късно, да живееш е късно,
абсолютно е късно дори да умреш.
Има само една ненадеждна възможност –
ненадеждна, но възможност все пак –
да седиш и да гледаш как се мръква на двора
и как свети снегът в побелелия мрак.