Съмва се – колкото да не е без хич,
нощта достатъчно дълго си протяга краката.
Котаракът бе черен, сега е риж,
след малко ще стане невидим от светлината.
Имам устна хармоника и от дете
свиря по малко на тази хармоника.
Съмва се – колкото да има небе –
лилаво, розово и лимонено.
Гледам хармониката и ме е страх,
обаче кутийката ѝ е страхотна –
пази хармониката от ръжда и прах
и от устата ми – гладна и потна.
Не бива да свиря – котаракът е риж
и след малко от светлината ще стане невидим,
а аз много обичам мляко с ориз…
На обед небето е тънко и синьо.
А следобед небето е точно за сън –
щрак – и кутийката се затваря.
И заспива светът, и аз не съм
момчето с хармониката и не съм цигуларят,
и не съм тромпетистът, и оркестър не съм –
аз съм само човекът, на когото му писна.
Котаракът е котка, тревата е трън,
захарта е солена, медът е кисел.
И светът е обърнат – ама баш по корем,
и на пъпа на света е една хармоника.
Свечерява – ще седнем и ще се наядем –
като щурците и като хората.