Отворете устата на печката, мои смалени ръце,
хвърляйте в печката каквото сте нацепили някога.
Коминът пуши нагоре, небето надолу тече
и огънят скача по стената, сякаш скачат алени макове.
Дървата в печката приличат на стихове- сухи и зли,
ръцете ми са смалени и изтрити от толкова грешки,
пушекът влиза в очите ми, дъждът във врата ми вали
и каква е тая ненаситна и лакома печка?
Още колко ще лапа и ще лапа, и няма да спре
да ми дърпа навътре обгорелите пръсти?
Гладен съм, майко печице, искам да ми свариш яйце
и със сол и пепел да го поръсиш.
Когато си измръзнал и гладен, дрънкаш какво ли не,
даже записваш на лист глупостите неповторими.
Стара печко, безсмъртна, прабаба на това селце,
как ще я караме двамата с тебе през зимата?
Ти си безсмъртница – тебе огънят те е обезсмъртил,
стопявал те е и те е съживявал хиляди пъти.
Ами аз, майчице… Аз сега презглава съм се завил
и с юрган, и с одеяло и усещам дъха ти.
И ръцете ми са смалени, и целият съм смален –
заприличал съм на кибритена клечка, която трепери.
Коминът пуши наобратно и дъждът пада над мен,
и облаците в главата ми приличат на сфери.