Слушам стихове на Есенин – както са си – на руски,
и тъгата на ритъма ме понася навън.
И, разбира се, виждам гердана от чушки
под сайванта, на пирон закачен.
Слушам стихове на Есенин – много красиво
и изпипано – и душата звъни.
Съхнат чушките правилно, а една е накриво –
точно с нея герданът блести.
Еднородни създания, уж еднакви и тихи,
но с едно от създанията не е точно така…
Гледам сухите чушки, слушам руските стихове
и ми се върти светът.
И се питам – по какви непонятни закони,
по какви изключения и докога
ще обичам и Есениновата мека хармония,
и кривата чушка, дето съхне сама.
Колко странно, но ето, че всичко се слива,
честно казано – от това ме е страх.
Съхнат сладките чушки, но една е лютива,
а от руските стихове май не всичко разбрах.