Няма начин да ги опиша всичките тези създания –
няма никакъв начин.
Вървя и вървя, и от зеленина губя съзнание –
Господи, каква майчица е земята!
Нацъфтяла е дюлката – момиченце дюлка,
самораслече, а каква е спретната само!
И си казвам, че най-голямата на света светулка
ще дойде да кацне на нейното рамо.
Колко бели глухарчета, колко бели глухарчета
и как ми се радва душата…
И си казвам, че всички глухарчета са бучици захар,
които ще разтопи росата.
И какви камъчета по пътя, и какви локви красиви –
няма да ги прескачам изобщо.
Целият свят сега е зелен и мокър,
та аз ли няма да се измокря?
Гърбът ми е потен и ми залепват
дрехите, и пак ми е леко.
Върху лехите на пролет се сипва пепел –
така плодът тръгва и върви към небето.
Сега над реката прелитат два щъркела –
единият – бял, а другият – черен.
На едната ми обувка връзката се е развързала,
а другата връзка – никога няма да я намеря.