Младите поети все описват смъртта –
предизвикват я, викат я, играят си с нея.
Аз правех същото – луда глава…
Сега ме е страх, вече не смея.
Страх ме е много да не ме боли –
самата смърт и нейната неподвижност
са поносими, но само да не ме боли
и да е тъмно, и нищо да не се вижда.
Никакви нови измерения и светове,
никакви прераждания в животинки и буболечки –
само да не ме боли и всичко да спре,
и където съм, да е много далече.
И където съм, да си е тук,
само да не ме боли – вече никаква болка.
Картофи и домати, и боб, и лук,
ябълка, лешник, върба и тополка,
куче и коза, петел и врабче,
майка и татко, любов и родина –
живот е това… А олукът тече
и кокичета се прескачат в градината.
Само да не ме боли душата, сърцето – и то
да се кротне и да не галопира.
Не ме е страх вече и няма защо –
болката също накрая умира.
И любовта умира накрая – дано е така,
иначе младите поети ще си имат проблеми…
Някога имах голяма коса,
сега не чак толкова, но не ми дреме.