Най-често започвам стихотворенията си с природна картина –
отвътре ми идва и ме тегли към словесен пейзаж.
Все едно, че излизам на двора и оглеждам градината,
а там черният кос е дошъл и стои на страж.
Черният кос е редовен участник в лирическите пейзажи,
освен него включвам доста облаци, реки и кози.
Аз не съм Елин Пелин изобщо, но се надявам
да усетите, че сега грее слънце и дъжд вали.
И се надявам да усетите как обичам баирите,
ябълките и орехите, лешниците и узрелия дрян,
как обичам картофите и снеговете, по-бели от сирене,
и как от тези картини съм абсолютно пиян.
За природни картини приемам и петела, и магарето, и коня,
и врабчетата, и гълъбите, и кравата с малкото ѝ дете.
И бабата, която в престилката си царевицата рони
и отива на кокошките да я даде.
За природна картина приемам и стареца, който пие ракия,
и бившия раздавач на селото, който на едно място лежи.
За природна картина приемам и живота, който накрая ще ни убие
с къси разкази и стихотворения и с още всякакви красоти.
Аз не съм Елин Пелин изобщо и в сюжетите никак ме няма –
от моите сюжети се отчайвам, обърквам се и ме е срам…
На света най-красивата природна картина е мама –
някой ден ще я нарисувам. Кога точно – не знам.