Детето по дървото се катери.
Откъсва мисли, ябълки и сфери.
И като знае, че е най-високо,
намига на пъстървата в потока.
Детето над потока свежда устни
и пие образа на ябълката вкусна.
И като мисли сянката за сфера,
върви към утре, а остава вчера.
А е момче и нищо не разбира.
Дървото диша, изворът извира.
И само джобовете с плодове изящни
ще го почакат, докато порасне.
Точно тогава езерно момиче
ще тръгне по водата и ще срича.
И двамата ще литнат премалели,
единствени, вълшебни, разцъфтели.
Какво ще стане... Дълго ще останат
като слепена детелина с рана.
И ще се гледат, докато угасне
светулката, поникнала на храста.