Излизам вън да двора и оставям
на вечерта да ме облича, както може.
След лятото и жегите прохладата е млада –
млада жена, която ми докосва кожата.
Не се страхувам, че ще разболея тялото си –
за тялото ми вече отговаря Господ.
След лятото и жегите си отпочивам, сядам,
затварям си очите и навсякъде се нося.
И няма никакво значение, че слиза мракът,
че вятърът е упорит нахалник,
и уж съм вън на двора, а съм някъде,
където нищо няма край и всичко е безкрайно.
Не са звездите моя цел, не са и жабите,
но и звездите няма как без жабите да светят,
защото светлината на небето ще остане слаба,
ако не са на жабите сърцата, в песните изпети.
Не са и стиховете моя цел – какви неточни думи,
но чувствам как душата ми се лута и трепери.
Не ме е страх от есента, в която, знам, ще се изгуби
последното смокиново листо и няма как да го намеря.
Не ме е страх от есента – усещам я наоколо –
щурците подлудяват цялата Вселена.
Не знам къде е Космосът сега, но заваля и, мокра,
изсъхналата есенна трева е като мене.
Приличаме си с жълтата трева – по вид и участ.
Добре че захладня и вятърът си върна силите.
Седя на двора, но ще влизам – ще е глупост
да се преструвам, че не мога да настина.