Ето че вече ми е влязла под кожата
и ми къса нервите, както си ще,
тъгата, че си тръгвам от Гложене,
а не знам накъде.
Не знам накъде да поема, но мисля,
че баирът над селото ще ме просветли.
Там, до старата църква, тревата е чиста
и слънцето по тревата блести.
Ще поседна в тревата – ще поседна набързо
между мравки, сенки и скакалци.
И връзките на обувките си ще вържа –
път има да се върви.