Съхнат боровете по Балкана и туите в двора на църквата,
съхнат малките и големи илюзии и локвите жабешки.
Съхнат любовите – и първата, и втората, и последната,
съхнат страниците на сълзливите книги, от майка оставени.
Съхнат виртуално на баща ми изпраните потници,
съхне потта по челото на облака, който се мръщи,
съхне камъкът, от банския на момчето намокрен,
и съхне коремът на момичето, което по гръб се обръща.
Съхне синджирът на кучето и от мъка го хваща ръждата,
съхнат думите, мълчанието и дългите изречения,
съхнат косите на смокинята, на крушата и на метлата,
която накрая ще помете и мене.
Съхнат спомените и очите, и скритите наши тайни,
съхнат капките водни, ракиени и блажни,
съхнат гредите на къщите и сенките по стаите
и изсъхна шишенцето с камфор, с който баба ме мажеше.
Съхнат митите улици и немитите съхнат, естествено,
съхне въжето забравено и скърца със зъби,
съхнат парцалите и добрите хора, и всичките вестници,
в които и аз се явявам и съхна по ъглите.
Всичко съхне – реки, океани и ледници в Хималаите,
съхнат бобът в градината и бръшлянът, и здравецът…
Не изсъхна единствено стръкчето, което не скочи във вазата,
а остана да расте на земята замаяно.
Не изсъхна и моята обич към теб – непосилна, начупена, стръмна,
не изсъхна и устата ми – да ти казва каквото си иска –
да ти казва, че още малко, още малко и времето ще се върне
и нашият дълъг и хубав дъжд ще се плисне.