От мястото, на което съм,
се вижда камбаната и зад нея – небето.
Не е сън църквата и селският двор не е сън,
и не са сън косът и козата с козлето.
От мястото, на което съм,
се виждат черешата, крушата и липите
и се вижда най- високият край селото хълм,
по който цял живот се изкачват душите.
И се вижда фурната от стария свят –
душите човешки обичат хляба.
И се вижда виното, с което прелях
гроба на татко и мама.
От мястото, на което съм,
се вижда каквото трябва да видя –
вижда се на розата острият трън
и се вижда вятърът под моята риза.
И се вижда как времето си тече
и как спира и скача в легена,
и се вижда как най-нежното на света врабче
чака стихове и седи до мене.
От мястото, на което съм,
не искам да ходя никъде вече.
Захладнява и не е сън, не е сън,
че настъпва вечер.
И не е сън, че съм уморен –
захладнява, но умерено, лятно…
И не е сън, че един кълн зелен
ще върне всичко обратно.
И не е сън, не е никакъв сън,
че не искам повече да се движа.
Лъскав бръмбар полита и – бръъъм –
от въздуха в тревата слиза.