През година се заричам, че край-късам с писането,
късам с писането като с отлетяла жена.
И си мисля, че никога, ама завинаги никога
няма да напиша нищо, нищичко за любовта.
През две-три години се огъвам, умирам и падам,
и библиотеката на илюзиите се срутва над мен.
И си мисля, че повече няма да се надявам
и няма да напиша нищо, нищичко за теб и за мен.
През пет-шест века или може би вековете са сто –
аз се явявам тука като растение или риба.
И не мога да пиша, и това е най-хубавият ми живот,
и си мисля само за теб, и това ми стига.
После някъде много далече – нямам идея къде,
ти ще бъдеш неописуема като вселена от шипки.
И аз ще те обичам с цялото си сърце,
и ще си мисля, че за тебе нищо няма да пиша.
Ще си мисля, че късам с тебе като с отлетяла жена,
като с дясна ръка, на която пръстите са изстинали.
Повече няма да пиша никога. И завинаги на сутринта
ще пиша навсякъде твоето име.