Не преминавам вече разстояния – седя си
или лежа и мигам, и се пуля.
Отпускам се, намествам болките в гърба си
и си представям, че съм луд и хубав.
А бях ли луд? Не бях и ми е криво,
че гледах да не счупя правилата.
Изкачвах се донякъде и се самоубивах,
и се търкалях с толкова илюзии в кревата.
Какви илюзии – римувани или въобще без рими,
илюзии за вярност, за любов и за така нататък.
Не преминавам вече разстояния, а милвам рибите
и си говоря с малката си дъщеря – реката.
Говоря си и с по-голямата си дъщеря, която
е истинска луна и страда от безсъние.
Голямата ми дъщеря ми сипва мляко,
а малката тече и няма да се върне.
Не преминавам вече разстояния – не преминавам,
но си дойдох и си събличам дрехите.
Дойдох си тук – при никаквата слава
и при голямата последна слава на човека.
Не преминавам вече разстояния, защото
съм луд и хубав, ама много хубав –
по-хубав от последното листо най-горе на дървото
и луд, за да не вярвам, че съм се изгубил.