Малко е лудичък и отвеян, но не е лош човек, даже никак.
Всичко си има – и душа, и глава, и ръце.
И отива в градината, и копае с мотика,
и слуша песента „Ветрове“.
Песента „Ветрове“ му е много любима, макар че
не разбира за какво са му толкова ветрове.
И копае, и си ляга да спи на легло под ковьорче,
и сънува лебеди и снегове.
Малко е лудичък – примирил се е и си гледа мотиката
и картофите, и доматите, които ще събере.
Песента „Ветрове“ на сърцето му е поникнала,
още малко – и ще го отнесе.
Ще го вдигне тази песен – ще го вдигне на юруш,
ще го върти и усуква и ще го занесе
до градината, която прелива от хубост,
от слънца и луни и от ветрове.
Но това ще е някога, сега – пак зад мотиката,
на земята, на лехата и в комшийския двор
най-добрият човек на света се е свил и е никой…
Ветрове, ветрове – като ангелски хор.