Тука – в къщата, много рядко се появяват хора.
Идването на хора при мене е от дъжд на вятър.
Добре, че баща ми е направил на времето големи прозорците,
и добре, че майка ми завинаги е измила стъклата.
Да си сам в планината е метафора и примамлива участ –
някои български гении изиграха тази роля успешно.
Много рядко виждам хора, нямам и куче,
имам само един кос – един кос чернодрешков.
Това пиле хвъркато е на живота ми философът –
философ на сърцето ми и на всичкия Космос наоколо.
Пее пилето и ми сгрява и душата, и костите
и пеенето му е бучица захар в млякото.
Този кос сигурно е изпратен от майка ми и баща ми,
от дядо и баба, а може би от небето.
Косът е тука и аз няма да го пусна никога –
той е моят човек, моето крилато човече.
Нищо повече от това – от това лъскаво и велико пиле,
а че не идват хора при мене в къщата, е лошо.
Всичко има в къщата – и легла, и ядене, и пиене,
и книги, и сънища…И за калта отвън - има галоши.