Моето село си е тука – на същото място, заковано с пирони,
а вече е съвършено различно населено място.
Моето село беше населено с милиони
роднини, риби и жаби, и всякакви тревопасни.
Каква галерия от растения, буболечки и изящни магарета,
каква детска градина от старци, бабички и щури козлета…
В моето село черният хляб вдигаше бяла пара
и Господ преглъщаше от глад на небето.
Защо Господ после направи така, нито знам, нито питам,
само гледам как селото лека-полека се населва с илюзии.
И гледам как на майка ми в очуканото ператно корито
едно бяло облаче плува.
Сега няма да пея тъжни песни – за сърцето ми е опасно,
и с „Облаче бяло“ няма да ви разплаквам.
Искам само да спрат да наричат населено място
това парче от душата ми – това мое село, изчезнало някъде.
Искам само да спрат да се дуят и въздигат с балони
хората, скупчени в последния отчаян мравуняк.
Моето село е някъде и сигурно отдавна му ги няма пироните,
и кой знае – може би на Господ развързва цървулите.