- Ти сега кой си? – питаше тя.
- Моят син ли си, или си Милчо?
Нани-на, майчице, нани-на,
с татко те обичаме силно.
Татко Милчо го няма- умря.
Мама е забравила, но смъртта не забравя.
Мама има хубава побеляла глава
и в косата ѝ тъмен вятър повява.
Прощавай, Господи, но аз ли съм луд,
или нещо не мога да схвана –
преобърнал си всичко и мирише на студ,
и мирише на голяма забрава.
Мама още помни, че здравецът е зелен
и че мъглите като змии се влачат,
а не помни, че аз съм от нея роден –
нейна рожба и нейно сираче.
И не помни дали съм ѝ син, или мъж…
Прощавай, Господи, иде ми да те убия…
Нани-на, майчице, нани-на… И дръж
одеялото, с което да се завиеш.