Въртенето на слънцето – с изчезване и показване,
е същата илюзия като любовта.
Върти се не любовта – човешкото сърце се върти напразно
от изгрева до вечерта.
Любовта не помръдва – заседнала е на небосвода
и свети, и гасне – страшно слънце е тя,
черно слънце, убийствено или бяло такова –
светлина и отсъствие на светлина.
Боже, колко съм умен – дострашава ме даже –
астрономен съм станал, а съм влюбен глупак.
И те чакам, слънце мое, филия да ми намажеш
и аз да я ям от сутрин до мрак.
Може и бъркани яйца – чисти, без сирене,
може и вятър или най-прост компот,
може и глад да ми сипеш накрая в чинията,
слънчице сладко на моя живот.
Слънчице бяло и черно, единствено…
Тук не е лошо да се посъбера
и да напиша, че и кокичетата в градината
също ги определям като слънца.
И ги обичам и тях, и ми трепка душата –
тези кокичета са само за миг.
И любовта е за миг, и се върти Земята,
и главата ми от ракията се върти.
Още малко – още няколко объркани думи,
и ще трябва да си легна да спя.
Романтичен съм – искам Луната да ме целуне –
какво хубаво слънце е тя…