В съседния двор цяла нощ мяукаше коте –
голяма е тревата в съседния двор, а котето – малко.
И слушах, и слушах, и слушах тъжните ноти,
и се чудех освен мен в това село има ли някого.
Мяукането на котето тази нощ не беше случайно
и не беше случайно, че страхът ме обземаше –
голяма е тревата в съседния двор и оставаше тайна
защо майката котка детето си не идва да вземе.
Може би тази майка ловува някъде или гледа небето,
или прави любов, или просто е решила да бяга…
Голяма е тревата в съседния двор и ми се свива сърцето
за котето, което самичко в нощта остава.
И се сещам за децата от душите ни и от кръвта ни –
какви котета само, изгубени в тревите дълбоки.
И слушам, и слушам, и чакам да съмне
и някой да вземе това дете самотно.
И чакам да се появят майките на земята ни родна
или светицата на котките, ако съществува,
и да вземат котето, което от любов е болно,
и с приказките си да го лекуват.
Да го нахранят с мляко и с котешки песни,
да го приспят далече от тревите и бурена…
Ако стане това, ще е приказно и чудесно
и аз ще заспя, и внучетата си ще сънувам.