Като изгрее слънцето, и в стаята се вижда трепкане –
човек се чуди дали телевизорът не мига.
Потрепват сенки някакви като стрелички от небето –
трептят, трептят и в пода се разбиват.
Като изгрее слънцето, стъклата на прозорците са други
и отразяват, и поглъщат, и видоизменят.
А тези кратки сенки в стаята са птиците събудени,
които си летят из въздуха като видения.
Реални птици, а са станали видения на слънцето,
видения на сенките, които са отсъствие на слънце.
Реални птици – кос, врабче, гугутка и кадънка,
и нереални мигове, които няма да се върнат.
Като изгрее слънцето, и светлината се успокоява,
нещата се наместват в обичайните си форми,
петелът бавно стъпва на дувара и запява,
и се надява, че кокошките и хората като певец ще го запомнят.
Магарето мечтае да е кон, конят мечтае да е щъркел
и да лети, и да избяга най-накрая от каруцата.
Мечтае котката паничката ѝ с мляко да е пълна,
а мишката мечтае котката да се удари и да куца.
Мечтая печката да има още въглени и огън в нея
и да направи яденето и чорбата преди обед.
А аз мечтая да опиша слънцето как сутрин грее
и да опиша сенките на птиците, но някак си не мога.
Не ми е писано да пиша толкова дълбоко и красиво,
нито да хващам сенките на думите и техните нюанси.
Но не е лошо да внимавам да не се успивам
и всеки ден с петела още в тъмното да ставам.