Христос е казал, че ако не станем като децата,
няма да влезем в Царството Божие.
Аз вече съм стар, а едно дете се мотае в краката ми
и иска да го вдигна и на раменете си да го сложа.
Старите хора лесно се уморяват и се задъхват –
болести, кръвно налягане и сърце и каквото си щете.
Аз вече съм стар, но едно дете през врата ме прегръща
и с него полека-полека вървим през полето.
Исках да напиша, че вървим към небето, но ме е страх –
детето има още цял живот да живее.
Христос е искал да каже, че децата са ангели, но ме е страх –
страх ме е за детето на раменете ми и за мене.
Аз съм стар – и по всички правила на живота съм стар,
но детето на раменете ми съм аз самият.
Ако не е така, язък, че сам съм си бил товар,
ако не е така – къде очите си да скрия?
Ако не е така и ако досега още не съм дете,
защо ми трепери гласът и ми се плаче?
Погледнете ме, баби и дядовци, погледни ме, небе,
погледни ме и ти, бяло божие облаче.
Погледнете ме, докато пиша този стих за Христос,
който е искал да станем като децата.
А на двора е кацнал не черен – кацнал е бял кос
и като слънчице свети в тревата.