Да ми беше превързал главата с кърпа
този вятър, а той я издухва.
Остаряват думите и се прегърбват,
пръскат се буква по буква.
Главата ми е глухарче – някога беше.
Сега само ме боли празното място.
Всичко е същото, но е разместено –
любовно и тъжно, възвишено и опасно.
Всичко е разместено и ми го няма сърцето –
няма го, където трябва да бъде.
Губи се, обажда се, спира се, крета –
и сърцето ми е глухарче, на вятър осъдено.
Осъден на вятъра, разпилян и изчезнал –
това е поетът с глухарче в мозъка.
Остаряват думите, прегърбват се, плезят се
и нищо повече от това не могат.
Да ми беше запушил устата с кърпа
този вятър, да я беше запушил.
А той спи на Балкана и даже не хърка,
и се чудя жив ли е и дали още диша.