Мазилката на църквата почна да пада –
лющи се мазилката, тухлите червенеят
и се виждат костите на най-важната сграда,
и църквата все пак живее.
Църквата не е просто сграда, а купол
и слънце, и притаена прохлада.
Мазилката на църквата пада и може би утре
няма да има какво друго да пада.
С ръка на сърцето ще кажа, че вече
и Христос, и светиите отидоха в градовете.
И с ръка на сърцето ще кажа, че е далече
майсторът, който за църквата ще ушие дрехи.
Дрехи за църквата – от вар и от пясък,
от вода и боя, по възможност – бяла.
Дрехи за църквата – царствени, с блясък…
Само мазилката повече да не пада.
Само костите на църквата да не прозират
и тухлите да не мигат като уплашени.
Църква е това, а църквата не умира,
нищо, че мазилката ѝ е на земята.
Нищо, че олтарът, иконите и врабците
тръпнат от страх да не почне буря.
А почне ли буря, да ме простите,
няма значение кое колко струва.