Ту вали, ту спира, но додето вали – вали.
Плющи отвсякъде и улуците се давят.
Накъсано време, накъсан живот… И мъгли,
които по баирите с бели бради се явяват.
Тряска гръм, после – тихо. Тихо с малко пищене –
тишината след гръмотевиците пищи в ушите.
Ту вали, ту спира, а мъглите за мене
са готови да си дадат брадите.
След дъжда и гърма с дълга бяла брада
ще съм хубав, по-хубав от облак.
Нали някой трябва да посреща дъжда
и светкавиците да помни?