Приближавам се, приближавам се и сядам до него –
човекът пие коняк – пие си залеза.
Затъпял е от нищото и сега на края на селото
пие и мисли, че луната е лимонова резанка.
Няма зъби, глава и крака – няма нищо,
няма дрехи и шапки, само глътки и гърло.
Той е моят човек – Негово селско излишество,
моят страх и живот, наопаки преобърнат.
Той е моят човек, моят дух и светец, и пияница…
Тук, на края на селото, си седи и си пие коняка.
Приближавам се, приближавам се и минавам оная граница,
след която като счупена чаша идва мракът.
Мракът идва след залеза – по природен закон,
и пияния го водят до вкъщи и го чакат да влезе.
В този случай човекът съм аз и се връщам на кон –
на белия кон на луната, която беше лимонова резанка.