Посивяла и бяла, посивяла и бяла,
баба ми край реката клечи –
умърлушена чапла, от въздуха долетяла,
чака да се смрачи.
Умърлушена чапла, попрегърбена, свита,
а сияе и сивото не ѝ личи.
Баба ми – чаплата, пие вода от Вита
и изчезва почти.
И тогава, тогава един камък до нея
проговаря на селски отвъден език –
това е дядо ми, вятър го вее –
убиха го като войник.
Овдовяла е чаплата, посивяла и бяла,
овдовяла е преди век или два.
Господи, колко са ѝ красиви крилата…
Смрачава се и я виждам едва.
Аз не вярвам в задгробен живот – нямам сили –
каквото било – било.
А месечината – месечината над баирите
се полюшва като бяло перо.