Напоследък се пишат стихотворения без точки,
без главни букви и без главни неща.
А на баба Кера ѝ се плъзгат галошите –
трябват ѝ нови галоши в снега.
Баба Кера е стара жена, запетайка последна
от голям балканджийски стих –
срамота е да няма свестни галоши и не е редно,
че снегът я затрупа и скри.
Баба Кера е учила много малко години –
до трето отделение и край.
И се чуди сега като как да премине
по-нататък през снега от калай.
А по белите листове няма нищо съществено –
и без главни букви снегът си вали.
Баба Кера пали печката със смачкани вестници
и огънят в печката гори.
Пука огънят, светка и се стапят в езика му
смачкани изречения и дръвца от бук.
Баба Кера е стара жена, но не е чувала никога
петелът на двора да пее без звук.
Баба Кера има спомени и петел, и пневмония –
всеобхватна метафора е тази жена,
неописана, непостигната снежинка отронена,
удивителна сбръчкана красота.
Баба Кера е всичко… Натежавам с алюзии,
но изтритите ѝ галоши ще ме уморят…
Баба Кера е стихотворение. И е толкова хубава,
колкото снежинките, които валят.