Ходиш къде ходиш, трябва да виждаш живинки. Не е задължително живинките да са одушевени същества, защото няма начин и неодушевените да не притежават настроение и чувства.
Имаме си едно любимо куче, което има две имена. От моя страна кучето се нарича Джони, а от страна на жена ми и внука ни Явор кучето е Любчо. Лежи тази двуименна живинка зад оградата на къщата си, свила се е на кравай, а пред очите ѝ – геврек, и то сусамов. Кучето е пилчар и сърцето му трепва от гълъби, от пъдпъдъци, от кокошки, от патки и гъски и нямам представа как ще му се отрази един сусамов геврек за закуска. Но е живинка.
После гледаме рибите от моста. Милиони пъти съм ги описвал, рисувал, представял съм си ги, сънувал съм ги тия риби под селския мост към игрището. Тук животът е в пълната си сила и обаяние. Скупчени за секунди, скобарите буквално се пръсват като сенки встрани, после криволичат между камъните – гигантски слалом ли правят между камъните, не знам, но ако е някакъв вид гигантски слалом и е срещу течението на реката, то какъв ли трябва да е снежният, зимен гигантски слалом, при който скиорите, вместо да се пускат по пистата надолу, трябва да летят нагоре по нея.
По това време на годината реката доста изтънява, избистря се, става малко кехлибарена от слънцето и рибите в нея се виждат прекрасно. Раздвижват ми кръвта тия риби, по вените ми се стрелкат нагоре и надолу. И ми олеква. Ставам по-лек. Сигурно е и от вятъра, който духа по реката и на моста.
После по пътя следват две други живинки – едно чисто черно и едно чисто бяло коте. Наистина – чисто черно и чисто бяло. Котетата са толкова малки, че се полюляват, сякаш са листа. И какви имена да им дадем ние, освен единствено правилните – бялото коте го кръстихме Черньо, а черното коте – Лъчезар. Можехме да ги кръстим и Ден и Нощ, но тези две котета, тези живинки са нещо повече от деня и нощта – те са животът през деня и нощта.
Най-после срещаме човек. Човекът кара страшно скъпа кола и не е много ясно дали е живинка или е намусен гардероб.
После срещаме туристи – мъж и жена от Враца, които търсят известна тукашна пещера. Пещерата е на съвсем друго място, но важното е, че я търсят заедно.
Много пъти съм се питал какви са тия хора пещерняци, какво ги влече в тия пещери? Имам клаустрофобия и като вляза в пещера, ме заболяват гърдите, но, от друга страна – колкото пъти съм влизал в облагородени пещери, съм усещал великия хлад на времето. Тия образувания, тия сталактити и сталагмити са самият Космос и самото Време. Може би за тях ние сме живинки, ако ни отбелязват изобщо.
Като живинки възприехме и почти узрелите вече ябълки, големите, узрели и сладки сливи, къпините, джанките, които вече си отиват и капят – всички те са живинки с душа от захар и слънце.
Ако не срещнеш живинки по пътя, за какво го ходиш тоя път? За какво тичаме като откачени и потънали в пот по пътищата – да идем някъде, да свършим работа, да спечелим, да избягаме, да пристигнем първи?
Напоследък най-много тичаме, за да отслабваме. Не мога да приема тия изкуствени пътеки, по които народът тича, за да отслабва. Ако човек някога най-много заприличва на хамстер, който върти едно колело с лапите си и мисли, че тича, то е именно по тия изкуствени пътеки за бягане.
А по пътя изобщо – в случая – крайселския път, живинките дават смисъл на всичко.
По пътя живинки са и сянката, и камъкът, и слънцето, което се процежда между клоните на дърветата.
Живинки са и кокошките, които живеят в специален кокошарник на най-отдалечената вила край реката и на които непрекъснато им пускат да слушат италианска музика.