Когато съм си у нас, много рядко седя на стол. Почти винаги лежа. Имали сме и имаме различни столове. Имали сме трикраки, ниски до земята столчета (столета), имали сме железни сгъваеми столове, дървени сгъваеми столове, тапицирани и с извити облегалки, кожени – всякакви.
Но аз винаги лежа.
Докато чета, лежа, ако не чета – също. Докато пиша – лежа, когато не пиша – пак.
Свикнал съм още от малък, както гледам в тавана, да виждам различни образи. Образи на зайци с папийонки, на хвърчила, на мъжки глави с каскети отгоре, на български възрожденци, понякога – дори пейзажи. Лежа и си представям как ръката ми се удължава, удължава и аз просто повтарям образите по тавана с пръст, с молив, с четка – само ги запълвам. Видял съм ги на тавана и ги запълвам.
Твърди се, че правостоящият начин на живот ни е помогнал да станем хора, дал ни е предимство. Ако пълзим – виждаме пред носа си. Приведени ли сме – гледаме в пъпа си, а изправени – виждаме хоризонта, което значело, че сме виждали и плячката си, и врага си.
Изправеното стоене се е превърнало в голяма метафора, станало е символ на твърдост, на оцеляване, на характер. Докато лежането най-често се отнася към мързела или към болестта. Този лежи много – значи е мързелив, този се залежа – значи е болен.
Понякога и сънят се представя като нещо не най-добро. Поспаливи сме били, ако спим повече.
Аз обаче обичам да лежа. Вече много години го карах на правостоене – стоях прав, крачех като пергел, ходех от нас до училище и от училище до нас, през лятото се потях, през зимата падах и така нататък. Живеех като правостоящ човек. А винаги съм обичал лежането.
Не мисля, че като лежа, се сливам нито с тревата, нито с пръстта, не мисля, че съм бръмбарче, буболечка, не мисля, че съм гнездо под храстите, не мисля, че съм камъче. Мисля, че най-естественото ми положение е да лежа и да виждам над главата си образи.
Надявам се някой ден освен по тавана, да видя такива и някъде по-високо.
Разглеждал съм много паметници по света и все са изправени паметници. И в една или в друга степен се съревновават с небето. Кули, пирамиди, стели, огромни статуи, факли, богове – все горди и все изправени нагоре.
В Америка видях и паметник на равната, тиха вода. В един голям парк имаше паметник на гладката вода – на свещената хармония, на успокоението, на равновесието, на непотрепването. Трудно ми е да го опиша, но ви го представям като огледало, което е живо.
Наумил съм си това лято да отида при един от бързеите на река Вита и да го погледам как тече. На бързеите водата се засилва и направо тича. Ще го гледам този бързей цял ден. А на другия ден ще отида при някой вир, където нищо не помръдва, ще легна на брега до вира и ще ми е хубаво, че съм до вир, който като мене обича да лежи.
Финалът в този си вид ми изглежда добре – хем лиричен, хем обобщаващ. И най-главното – оправдава моето лежане. Но може да има друга версия и друг финал, друга истина за лежането ми може да има.
Поне няколко пъти в живота си ми се е щяло да легна и да не стана, дето се вика, да изчезна. Чувствал съм се като парцал. Преди около десетина година и учителството, и животът така ме бяха натиснали и исках да се запилея накрай света, че веднъж казах на мои приятели, че съм се записал на курс за оператор на асфалтополагащи машини. Шегувах се, разбира се, но представяте ли си ме мене, покачен върху такава голяма машина, да изсипвам асфалт по пътищата. Или пък да карам валяк, който пълзи и прави от топлия асфалт път. Аз лично не си се представям. Но идеята за асфалта и валяка винаги е била в мен и едновременно ме е удивлявала и плашела. Страшни същества сме ние, хората – искаме пътищата да са прави и валяци да ги омачкват отгоре.
Изглежда си имам и аз един такъв валяк в главата, който непрекъснато ме натиска и ме кара да лежа и да не мърдам.
Ето ви го и този втори, не по-малко вероятен финал. Не ми се ще да е така, но гладкостта, успокоението и равновесието могат и да са вода, а могат и да са трамбован асфалт. Това последното – с асфалта, е по-добре да го няма по света. Ама е невъзможно.