За много неща съм питал баба си, но никога не съм я питал защо се е оженила за дядо, дали го е обичала и той дали я е обичал.
Гледам ѝ снимката на баба ми Дона, гледам ѝ големия нос, пъпката на него, леко падналите клепачи – не е първа красавица, никак даже. Останала е вдовица рано, живяла е сам-сама по колибите, влачила е вода като магаре от чешми, скрити в ниски долове и едва ли от това се е разхубавявала … Ами любовта?
Каква е тая дума любов, за която все не смеем да питаме бабите си? Къде е тая любов, по какви баирища и долища се е скитала и търкаляла
Сега ще ви кажа къде е била – била е в сеното.
Един път, абсолютно без нищо, както бяхме влезли с баба в сайванта да събираме яйца от полозите на кокошките, тя ми съобщи следното:
–Ние някоги с деда ти Никола, като немаше къдя, и идвахме тука. И се криехме в сеното. Ами като няма къдя? Тука, в сеното, се криехме и от свекръвата, и от другите ора.
Ето ви я цялата любов на баба ми и дядо ми, заровена в сеното.
Уж всичко знам и всичко съм прочел за любовта, а защо дядо ми се е оженил за баба, нямам представа. Тя е била застаряваща мома, но все пак – от село, а дядо ми е бил колибарско момче. По нашите колиби е имало само два рода. Родовете са се мразели и или трябва да останеш цял живот ерген, или трябва да се ожениш за някоя от селото.
Хората по света не знаят, но всъщност никога не е имало за кого да се ожениш. Жениш се по същия начин, по който ябълките в бахчите по колибите падат на земята и се крият в тревата. Скриеш ли се в тревата, и почва любовта.
Дядо не е имал за кого да се ожени и се е оженил за баба. Баба не е имала за кого да се ожени и се е оженила за дядо.
Как мирише потта на баба ми, знам. Но дядо ми не съм го виждал никога, защото е убит на фронта при Страцин през Втората световна и нямам представа как мирише потта му или как мирише кръвта му. Гледам им снимките поотделно, защото те обща снимка нямат, освен една -много тъжна, последна снимка.
За снимката на баба ви разказах, а на снимката на дядо си личи чувството му за хумор. Неподходящи са тия думи – чувство за хумор, особено отнесени към стари родови снимки, но на дядо чувството за хумор му личи и му личат широките рамене. И му личи младата умора, и му личи бъдещата млада смърт.
Голямо животно е животът – малко като усети, че изостава и като се забърза, като вземе да жени хората, да ги кара да се любят, заровени в сеното, и няма спиране. Няма спиране чак до смъртта.
Проста работа е – живот, любов и смърт. Нека кажем на любовта обичане, любене, сливане, криене, мъка, олекване, изгубване, безпаметство – всичко можем да кажем за любовта и пак да не знаем какво е. Докато животът и смъртта са ясни – първо светлината, после – мракът. По отношение на мрака сме с надежда, че може да не е точно така.
Яд ме е, че не попитах баба дали е обичала дядо и защо той се е оженил за нея. Но от друга страна се радвам, защото най-вероятно щях да изям един шамар по врата. За такива работи някога не се говореше. Я да се майнеш оттука – това щеше да ми каже баба на подобен въпрос.
Освен любовния епизод, свързан със сеното, баба ми разказа и още една случка.
Като се оженила баба, и свекърва ѝ никак не я искала. Не ѝ викала „булке“, а „момиче“:
–Ти момиче, не си за тука и си връви! – пъдела свекървата баба ми.
Докато един ден ѝ поставила задача – като в приказките – да омеси пита и да наготви. Ама за много гости.
И тогава питата я омесил дядо ми и гозбите за голямото госте ги наготвил той, и всичко минало по мед и масло, което ме кара да мисля, че я обичал, та се е късал от любов. Иначе защо ще готви манджи и ще меси пита вместо жена си. Гладен е бил за баба ми и затова баба ми му е станала жена. Защото и тя е била гладна – гладна е била да си има мъж – с широки рамене и с чувство за хумор. На чувството за хумор тогава са му викали дмумбиш. Тоя прави големи джумбиши, са казвали за човек, който разсмива другите.
Дядо ми е разсмивал другите, докато един ден ги е разплакал всички. В началото на ноември 1944 година го убиват при Страцин и следва общата им снимка с баба – на неговото погребение. Ковчегът на дядо леко е повдигнат от земята и до него е баба ми – жълта като восък и красива като свещ.
Въпросът със сеното, по-точно – с любовното сено, има и продължение. Баба ми Дона вече я нямаше на тоя свят и вървим ние с майка ми Мария по пътя към колибата под Гложенския манастир. Както вървим и сме потни от тия баири и от тия камънаци по пътеката, майка ми свива встрани и излизаме на една ливада. И там, на ливадата, подобно египетска пирамида, подобно паметник на страстта и опиянението, подобно космическа ракета на безсмъртието и Космоса, стои една купа сено. Бледозелено сено, миришещо на билки. И майка ми гледа купата и се подхилква, и поруменява. И сочи купата, и както баба преди, ми прави своето признание:
–Ние тука за пръв път с баща ти, е тука – в една такава купа със сено… - и се смее, и става още по-румена. И хем ѝ е неудобно, хем ѝ е хубаво, че ми го казва.
Любовта е сено, нищо друго. В нашия род е така. По-нататък – каквото стане.