Сигурно е много голям тоя димен облак от пожарите в Сърбия и Албания, щом го видяхме и тука – в горите на Балкана, на повече от сто километра от София. Видяхме го не точно като пушек, а като леко премрежване на въздуха, като синеене някакво, което премрежва баирите. И като пушек си го усетихме, като миризма.
Гледам го това премрежено състояние на околността и сядам да пиша стихотворение. Нарочно излизам на двора, за да мога да го гледам непрекъснато това премрежване, това размиване на дървета, на скали, това ту бяло, ту черно състояние на очевидно разтревожената природа.
Хората, които вървят по пътя, почти не забелязват пушека и премрежването и като попитах един мой набор вижда ли нещо не както трябва във въздуха, той отговори: „Абе май че има такова нящо, ама не съм обърнал внимание“.
За около час и половина написах стихотворението, в което се „разказва“ за бялото и черното въобще – за белия и черния кон, за любовта и греха, за дявола и Бога, за едно черно и за едно бяло пиле и накрая – както си му е редът, в това мое черно-бяло стихотворение долита нашият човек – черният кос, с който заедно трябва да дочакаме да се разсъмне и да се разсее пушекът.
Докато пиша стихотворението, му се радвам вътрешно. Почти не мисля за римите, просто ги пускам да се плъзгат, хубаво ми е, че измислих вътре една история с пушка от думи, която, разбира се, трябва да гръмне и с която аз все не уцелвам както трябва поезията си. Много хубаво ми се стори стихотворението, а-ха да го публикувам и разбирам, че не е конкретно. Много е хубаво, всичко си има, само дето не ме пронизва през сърцето, докато го чета. И ми студенее. Премрежва ми се в естетическо отношение. Мозъкът ми го харесва, а душата – не.
Не ми стига вече само яло и черно – искам всичките цветове, които виждам. Искам всичките плодове, които виждам, всичките риби и птици.
Как съм могъл някога да се радвам и да харесвам „умните“ си стихотворения, а съм бягал от думи, които са самият живот? И как се надувах тогава, като кажеха, че са философски стихотворения. И това, днешното, изглежда философско, ама не ме пронизва.
Казват, че човек не трябва да си завира главата в пясъка. Но ако аз преди няколко години не си бях заврял главата не в селския, а във все още останалия природен живот на село, никога нямаше да напиша стихотворенията, които написах и които ми пробождат сърцето.
Като се върна за някой друг ден в София, после – обратно по пътя за село, с всеки изминат километър и метър очите ми влизат и тръгват по баирите, по горите, мисленето ми става друго. За мен София вече е котлон, на който повече не искам да се пържа – нито социално, нито творчески. Не са ми сладки пържените столични яйца във всякакъв смисъл – хранителен и поетичен.
Не възпявам селото, не се възторгвам от хората тук. Съкрушен съм от това, което става и от това, което чувам и виждам. Съкрушен съм от това, което предчувствам.
Възторгнат съм само от последната възможност да пиша и да съчинявам със сетивата си. Напълно освободен от всякакви очаквания и надежди.